„Това, което търсихме и намерихме в Блокс, го няма никъде другаде!“ Историята на Събка, разказана от децата ѝ Елена и Стоян Камбурови

„Това, което търсихме и намерихме в Блокс, го няма никъде другаде!“ Историята на Събка, разказана от децата ѝ Елена и Стоян Камбурови

Събка живя четири месеца във веселата 302 стая на Блокс Хоспис. Стаята, в която винаги имаше смях, шеги и най-вече приятелство – както между „съквартирантките“, така и с екипа на Блокс, полагал грижи за нея до юни тази година.

Днес ще ви разкажем историята на Събка с думите на децата ѝ Елена и Стоян Камбурови, които, за жалост, изгубиха своята майка, но искрено вярват, че и доброто трябва да се споделя, колкото и труден да е моментът. Надолу, в интервюто, ще прочетете повече за едно обикновено семейството, за нелеката вест, която получава през, и без друго коварната, 2020 година и за срещата им с Блокс Хоспис от първо лице.

Кои са Елена и Стоян Камбурови? Разкажете ни повече за себе си – на колко сте години, с какво се занимавате, къде живеете.

Елена: Родена съм през 1974 година в Пловдив. Живея във Франция от вече 19 години, тъй като се омъжих тук. Отскоро работя като секретар в лекарски кабинет във Франция, но преди това гледах малки деца – бебенца до 3-годишна възраст, в дома си, докато родителите им са на работа. Аз самата имам две деца.

Стоян: Аз също съм роден в България, но и си живея там, в Пловдив. Работих като шофьор доста дълго време, много пътувах в чужбина. През последните 2 години обаче се занимавам с производство на опаковки. Женен съм и имам 2 деца.

Колко често се прибирате в България, Елена?

Всяка година. С изключение на 2020 г. – заради COVID нямах възможността. Иначе всяко лято със съпруга ми и децата се прибираме в България. Прекарвали сме и по два месеца плътно там според времето, с което разполагаме. Въпреки двайсетте години, от които живея във Франция, все още ми е много трудно да си тръгна от България.

Коя е Събка – вашата майка? Разкажете ни за нея.

Елена: Обикновен, но деен човек. Учила е за фризьор. Много дълго време работи заедно с баща ни на Централна гара в Пловдив – в колетна служба. След като се пенсионираха отидоха да живеят в Гълъбово, селце близо до Пловдив. Тя участваше във всички мероприятия на селото – правеше сладкиши, кексове, гофрети; Щом има празник на пенсионера, празник на черешата – там е и помага.  Имаше слабост към цветята, поддържаше красив двор с много цветя. Беше жизнена, позитивна, никога не се оплакваше и каквото и да се случваше, казваше „Добре съм, ще се справим“.

Стоян: Дори последните ѝ думи, когато я попитах „Как си, майко?“, бяха „Всичко е шест“. За нея няма болки. Или поне не ги изрази гласно.

Кога и от какво заболя?

Стоян: През октомври 2020 г. мина контролен преглед в една пловдивска болница, полежа малко там. По документи, а и по начина, по който тя се усещаше, всичко беше наред. След месец-два обаче се влоши. Ходеше все по-трудно, отичаха ѝ краката. В края на 2020 г. я отведох отново в пловдивска болница за преглед, защото вече дори не можеше да се обслужва сама. След доста мъки, в разгара на пандемията тогава, я настанихме в гастроентерология. Лежа три-четири дни. В един петъчен следобед отидох за информация и я получих по доста брутален, директен начин от завеждащия на отделението. Накратко, каза ми, че на майка ми не ѝ остава много живот, най-много месец, защото има цироза на черния дроб и ракови образувания, които са доста разпространени в коремната кухина. Биопсията там е много рискова. Каза ни, че трябва да намерим място, на което спокойно да прекара дните, които ѝ остават, защото болестта се влошава с всеки изминал ден. Ние изпаднахме в шок. Започнахме да търсим място в Пловдив, на което да я наблюдават и обгрижват. За съжаление, такова в града ни не съществува. Има много места, които се наричат „хоспис“ (какъвто ни беше нужен на нас), но реално са домове за възрастни хора. Това, което търсихме ние и го намерихме в Блокс впоследствие, го няма никъде другаде. Не сме искали специално отношение, а само медицинско лице, което да ѝ обърне внимание, и да се отнася хуманно. Тогава дойде и сестра ми от Франция. Нашата леля, която живее в София, и братовчедите ни, те помогнаха, бяха чували за Блокс и ни предложиха да го разгледаме. Срещнахме се с екипа и след доста размисли, както ви казах сме обикновено семейство, не знаехме още дали ще се справим финансово, взехме решението да я настаним. Казахме си, че каквото и да ни коства, ще го направим за нейно добро.

Какво ви накара да „останете“ тук? Да изберете точно Блокс?

Елена: Има няколко пъти в живота на човек, когато с непознати хора на непознато място доверието се чувства в рамките на половин, един час разговор. Когато Мила Китова (директор сестрински грижи) ме посрещна в Блокс си помислих това. Казах си толкова е хубаво това, което чувам и виждам, сигурно няма да трае дълго, но все пак го намерихме – ще се стегнем и ще предложим на майка да бъде тук. Да се възползва от това човешко отношение, което виждам още от първата среща.

Стоян: Помолихме доктора да не ѝ казва какво е състоянието ѝ и че ѝ остава толкова малко живот. Тоест тя знаеше, че има цироза и отива на място, на което ще се възстанови. Толкова.

Елена: Не искахме да ѝ прережем оптимизма. Тя знаеше какво е цироза и знаеше, че когато говорим за възстановяване, имахме предвид колкото да може да става, да се движи по малко, не да се излекува.

Стоян: Това беше много преломен момент. Майка ни винаги се е справяла сама, не е показвала, че трудността надделява. Това, че не може да се обслужва сама беше голям проблем за нея и то чисто психически. Тя твърдо отказваше помощ в битов план или лична хигиена, смяташе, че ще се справи по друг начин. В един момент обаче си даде сметка, че няма как да се случват нещата.

Елена: Постфактум, след като почина, разказаха ни, че е опитвала много пъти да се справи сама, да се обслужва сама. Екипът на Блокс обаче е отивал, помагал ѝ е и най-вече с разговори е успял да я убеди, че тя има нужда от помощ и те са тук, за да ѝ я дадат, за да се чувства тя по-добре. Това също ни направи впечатление – отношението на екипа. Тя не послуша нас, но се е доверила на тях. Няма да забравя, в самото начало Мила ме попита: „Майка ви как ще предпочита повече – да бъде сама в стая или с друг?“. Дадох си сметка, че водещото е детайла, вниманието към потребностите, не само физически, но и емоционално. Тя каза „Имам една идея, ще попитам дамата в 302 стая, тя е много жизнена, шегува се и мисля, че ще си допаднат“. Тези уж дребни детайли ни дадоха надежда. Те продължаваха и във времето. Благодарение на това, майка ни прекара времето си там в добро психологическо състояние.

Как възприемате чуждите мнения? Знаете, че някои хора гледат на домовете за възрастни (и хосписите в случая) като място, на което оставяте близък, вместо вие да положите грижа за него?

Стоян: Знаехме, че това е правилното решение за нас. Да, мнения има много. Но когато имаш нужда от медицински грижи и от грижа, която не можеш да осигуриш вкъщи, аз съм ЗА да настаня родителя си на такова място. Хоспис в случая, защото между хоспис и дом за възрастни има огромна разлика и, за жалост, масово хората не я виждат, тъй като Домове за възрастни се рекламират и като хосписи, но на живо ясно се вижда, че не е така. Обикалял съм много по света, във Франция например наблюдавам, че хората си дават много по-ясна сметка – не искат да тежат на децата си, виждат, че не се справят сами и затова търсят подкрепа. Да, мога да си взема отпуск, мога да остана вкъщи, за да не е сама майка ми, но не мога да ѝ помогна, не съм медицинско лице. А в нашия случай се изискваше такава намеса. Медицинските лица могат да подходят мигновено, да реагират адекватно и предвид COVID. Когато изпаднеш в такава ситуация, родителят ти да е болен, мислиш, че всяко едно грешно покашляне или заспиване, може да означава край. За този „хипотетичен“ край страхът ми ще вика линейка по няколко пъти на ден или седмица и сигналът може да е фалшив. Това коства много. И повече. В хосписа хората имат нужния опит, апаратура и квалификация, могат да преценят как и кога да реагират. От деня, в който я настанихме в Блокс, аз почувствах облекчение и спокойствие, че е на място, на което ще ѝ бъде обърнато внимание и ще има адекватни грижи, съпътстващи състоянието ѝ. Получихме най-важното – човешко отношение.

Елена: Имаше момент, в който хората ни казваха „Изпълнете ѝ последното желание да се прибере вкъщи“, а други обратно: „Без акъл сте, ако тръгнете в нейното състояние до село“. Къщата ни е на стръмно, стъпала има на всяка крачка. Тя не можеше в нейното състояние да пътува изобщо. Дори в инвалидната количка се изморяваше. Може да са ни смятали за безотговорни, но ние не можем да се справяме сами и имахме нужда от адекватни медицински грижи. Може би повечето хора са се сблъсквали с лошите примери, които видяхме с очите си, и затова са склонни да сочат с пръст.

Имате ли препоръка към Блокс или към хората във вашето състояние?

Стоян: Не губете облика си. Казах го и когато напускахме Блокс. Вашият облик е човечността. Не всичко е медицина. Да си човек също е важно.

Елена: Знаете ли, бях изумена, когато с мен дойде да говори доцент Йорданов. Когато той влезе, седна все едно сме само аз и той, няма други хора, попита ме „Имате ли време – някой обясни ли ви епикризата на майка ви?“. Попита мен дали аз имам време?! Може би в рамките на 30 минути четеше ред по ред и на някои места, по най-простичкия начин, ми обясняваше това, което потенциално може да се случи или да НЕ се случи с майка ми. В деня на договора ни с Блокс имаше въпроси как обича да бъде наричана например. Тези неща ме впечатлиха изключително и те траеха във времето. Когато и да сме се обадили и да сме имали нужда от информация, винаги са ни отделяли време. Дори в деня, в който си тръгвахме, почувствах вътрешно разочарование, че повече тези хора няма да ги видя. Представяте ли си, в деня, в който знаех, че никога няма да видя майка ми, и това чувство също се прокрадна. Не искам да изброявам всички поименно, макар че много добре знам всяко име, но сме благодарни от сърце на абсолютно всички, част от екипа на Блокс. От хората на рецепция, хората, които се грижеха за хигиената, сестрински грижи, болногледачи, лекари и специалисти в хосписа. Мисля, че успяхме да благодарим на живо, но ако някога видят тези думи, нека знаят, че работата им и Човекът в тях най-вече е оценен!

Стоян: За нас Блокс са на правилния път и трябва да го държат, ще успеят! Бих препоръчал на 101% това място на всеки един и бих застанал зад думите си. Много е трудно днес да препоръчаш майстор или техническо лице, но с две ръце сме сигурни в препоръката си тук.