България имаше нужда някой да постави летвата високо в здравно-социалната сфера, за да има къде да се целят всички останали

Историята на Теодора Кортакова, старши специалист резидентна грижа в Блокс Грижа за възрастни

От психологията и ресторантьорството в България до care assistant (социален асистент) и стилист в Англия, днес Теодора Кортакова е старши специалист резидентна грижа в Блокс Грижа за възрастни. Колкото и богат да звучи този опит, тя е само на 32 години и работи онова, което сама нарича „вътрешна потребност“. Нуждата да направиш живота на някого малко по-лек, малко по-щастлив, малко по-смислен. Разказвайки ни житейския си път, още веднъж се убедихме, че Блокс изпъква и Блокс се различава от всичко, което познаваме до момента, защото екипът ни е екип с мисия и висша цел.

Затова и решихме, освен историите на нашите резиденти, да ви разкажем и историите на нашите асистенти, нашето „помощно колело“, както самата Теди ги нарече, за да отворим още една врата към себе си, към кампуса, и да покажем по още едни начин що е емпатия, грижа и безусловна любов в грижата за възрастни. Запознайте се с Теди – олицетворението на всичко изброено, мотиватор и 100-процентов овен, за когото няма непостижима цел.

1. Наскоро прочетохме нещо интересно – ако не се представяш с професията си, и именно това, което правиш всеки ден – коя всъщност е Теодора Кортакова? Разкажи за себе си.

Израснала съм в малък град, в Пещера, в щастливо и сплотено семейство, с безусловно приемащи и подкрепящи ме родители. Започвам именно с това, защото го приемам като огромен късмет и като цяло мисля, че съм родена под щастлива звезда – колкото и трудни моменти да съм имала, на 32 години, правейки равносметка, изпитвам искрена благодарност за всичко! Бих казала за себе си, че съм щастлив човек!

2. Какво си завършила в университета?

Завършила съм „Психология“ е Югозападния университет в Благоевград. А магистратурата ми е „Трудова и организационна психология“ в Софийския университет. Никога не съм работила в сферата си официално, поради няколко причини. Основната е, че съм твърде емоционална – още не съм помъдряла достатъчно, че да приема някои черти в хората, които те не искат да променят. Харесва ми психологията, защото това беше единственото, което можех да уча. Не си се представях в никоя икономическа специалност например (както ме съветваха тогава всички) – представях си как обяснявам на професор по висша математика как 2 и 2 невинаги е 4. Понякога е 22 – много често дори… Психологията определено ми даде много. Аз съм търсещ човек, анализиращ, както себе си, така и хората и ситуациите около себе си. Винаги съм си задавала въпроса защо някой реагира по даден начин, защо взима конкретен избор, ако щеш и защо едни хора оздравяват от нелечими болести пък други не. Винаги съм търсила и винаги съм знаела, че причината се крие вътре в нас – накъдето води психологията.

3. Каква е длъжността ти в кампуса на Блокс? Как протича един твой работен ден?

Старши специалист резидентна грижа пише на табелката тук (смее се), но в рамките на деня няма значение. Ако трябва да го опиша с една дума – протича динамично. Нямам определен ежедневен график. Всеки ден задълженията ми са едни и същи, но ситуациите са различни. Дори един разговор с някои от резидентите може да доведе до специфична ситуация, която трябва да се реши. Или пък разговор с някои от асистентите – освен да организирам работата им, аз се старая и да ги мотивирам. Да дадат максимума от себе си и да се чувстват добре.

4. Образованието на психолог помогна ли ти, играе ли ключова роля в работата ти сега?

Всеки ден, всеки от нас тук е психолог. Ние имаме най-близък контакт с резидентите, прекарваме най-много време с тях и се възприемаме като малко семейство. Мисля, че за да се грижиш за тяхното физическо, емоционално, душевно и психично здраве – трябва да бъдеш психолог и да проявяваш емпатия, и да можеш да даряваш любов, и да имаш безумно търпение. С висшата цел, която сме си поставили – да помагаме на хората, успявам в работата, но, виж, в живота е малко по-трудно.

5. Известно време си била доброволец в Медицински център за деца с проблеми в развитието. Разкажи ни повече.

Това ми беше първата среща с хората със специални нужди. В медицинския център имаше деца с детска церебрална парализа и синдром на Даун – ролята ми беше просто да общувам с тях. Когато за първи път видях такива хора и деца най-вече – хем исках да направя нещо, да ги усмихна, хем малко се стресирах от първоначалния контакт, което, мисля, е съвсем нормално. Но, няма да забравя, тогава директорката на центъра ми каза: „Където и да отидеш, каквито и хората да срещнеш с някакъв дефицит или проблем, ако ще ги съжаляваш, по-добре е да не работиш с тях, ако целта ти е да им помогнеш и да им направиш живота малко по-щастлив, тогава навсякъде ще бъдеш добре дошла“. Това ми помогна да пречупя състраданието в себе си, чувство за болка, за негодувание как е възможно точно това да се случва… просто се изпари. В един момент влязох в ролята на помощно колело, което помага на хората животът да стане по-лек. Впоследствие, каквато и работа да съм работила, винаги съм имала нуждата да направя живота на отсрещния човек поне малко по-щастлив, малко по-лек, особено на хората, които са в специфично състояние. Вярвам, че каквото даваш, това ти се връща и не го правя заради това – просто имам вътрешната потребност. Мечтала съм, каквото и да работя някога, да мога да задоволя именно тази потребност.

6. Има ли прилика между това да работиш с деца и възрастни хора?

Това са двете ми любими възрастови групи. Без значение дали са със специфични нужди. И възрастните, и децата притежават мъдрост, от която всеки трябва да се учи. Те са импулсивни, експресивни, при тях няма фалш, не се прикриват емоциите – истински са, чисти са! Децата, защото не са научени, че емоциите трябва да се контролират, а възрастните са достатъчно помъдрели, за да знаят, че емоциите могат да се изразяват искрено, но по правилния начин. С тези две групи на мен ми е много по-лесно да бъда себе си и знам, че когато съм себе си, те ме приемат. Това може би е причината толкова много да ги обичам.

7. Работила си като социален асистент в Grace Manor Care Center във Великобритания за почти година и половина. Как се случи, защо избра тази професия в Англия?

Нямах представа какво точно представлява работата до онзи момент и нямах представа как ще ме вземе някой без никакъв опит, обаче знаех, че трябва да стане. Решенията съм си ги взимала винаги интуитивно – обикновено никога нямат връзка с логиката и затова може би с годините винаги ми се е налагало да обяснявам – защо така, ама не иначе. Вече спрях да го правя – няма логика, но аз го чувствам. Та, в Англия пусках CV-та онлайн, както си е и беше общоприето, но, разбира се, никой не ме потърси. След това реших да си принтирам CV-то, да намеря най-близките домове за възрастни около къщата, в която живеех, и отивах на място. За тях беше странно – всичко се случваше онлайн, но с типично българския си инат отидох и си подадох биографията. От единия дом ми се обадиха на следващия ден и аз вече знаех, че съм вътре. Макар, че беше стресиращо 45-минутно интервю на английски, а аз не се чувствах никак уверена с езика си и дори не помня какво точно отговарях на въпросите, които ми задаваха. Помня единствено края на интервюто, когато ме попитаха „Защо трябва да наема теб пред всички тези топ CV-та на англичани, които имат опит?“. Тогава изведнъж станах много уверена и казах нещо, което е факт и днес – „без значение каква работа съм работила досега, винаги съм искала да бъда една от най-добрите, а не просто част от персонала, и винаги съм го постигала“. Когато ми го зададоха този въпрос, това беше нещото, което ми отвори пътя. А защо избрах именно дом за възрастни – след 3 години постоянни паник атаки в университета, породени от неоправдан и непрекъснат страх от това, че ще загубя близките си, всяка история за смърт ми влияеше жестоко – знаех, че трябва да се изправя пред този страх, за да го преодолея. Беше благословия пристигането ми в Англия. След работата ми в дома, имах коренно различна визия и разбирания за живота и смъртта.

8. Какво представляваше работата ти в Grace Manor Care Center?

Много динамична и разнообразна работа ежедневно. Личен тоалет, хранене, занимание – цялостна грижа за физическото, емоционално и психично здраве на човека. Там имаше доста тежки случаи на деменция и онкологични заболявания. Имаше и хора, които си бяха без ментални увреждания, но бяха парализирани и имаха нужда от специална асистенция.

9. Има ли и каква е разликата между България и Великобритания що се отнася до такъв тип грижа за възрастни?

Разлика има.. или поне имаше (смее се). Работейки в Англия, изкарах много допълнителни сертификати и квалификации за социален асистент. Но, когато се прибрах в България буквално ги събрах в един кашон и ги забутах в шкаф вкъщи, защото знаех, че няма да ми трябват. Медиите и познатите обрисуваха достатъчно ясно как изглеждат домовете за възрастни у нас и знаех, че няма да си позволя да работя на място, в което има нечовешко отношение и липсва грижа. Вече знаех как се прави в Англия. Бях свидетел на това как се даряват любов, грижи и настроение ежедневно. А в България картинката изглеждаше далеч по-различна. Когато се върнах обратно тук, това беше и периодът, в който баба ми беше на легло и впоследствие почина вкъщи, буквално в ръцете ми. В този период, за себе си, направих разликата какво е да бъдеш в дом за възрастни в Англия как стоят нещата в България – дори и да си вкъщи, не говоря само за условията в домовете. Самият период, в който баба се залежа и отключи деменция, беше кошмарен за майка и татко. Денонощно будуваха. Тя тропаше, търсеше внимание, понякога ставаше агресивна – това са състояния, в които не искаш да видиш близкия си. Тогава осъзнах разликата между възрастните там и възрастните тук – и си мислех, че изборът на хората в подобна ситуация в България е или да настанят близкия си в дом, в който, вероятно, няма да получи адекватна грижа, или да съсипе себе си, разкъсвайки се между работа, личен живот и грижата за близкия си. Радвам се, че след като вече има място като Блокс, пред хората не стои този тежък избор, защото нещата тук са коренно различни от това, което е прието за „нормално“. Разбира се, картината никога не е само черна и само бяла, проблеми има и в Англия. Там също страдат от липса на добри кадри. Има хора, които не са за този тип хуманни професии. Нямат усет и желанието да го работят. Аз напуснах, поради сходна причина – защото екипът ни ставаше все по-малък и изнемогвахме. Започна да напуска и персоналът, който си познаваше резидентите от дълго време там. Започнаха да идват хора от агенции (в Англия има агенции за социални асистенти, в които си оставяш CV-то и ти се обаждат. Всеки ден може да работиш в различен дом) – не познаваха резидентите и нямаха индивидуален подход, нямаха емоционална връзка с тях. Имаше хора, които са по-груби, неприемливо за тази професия. Но в Англия хората са защитени  от закона. Ако се държиш грубо, веднага можеш да бъдеш докладван и дисциплинарно уволнен. Що се отнася до условия и база – имаше си всичко необходимо, но не е ново, обновявано. Ако трябва да съм честна – няма нищо общо с Блокс, при нас в момента условията за живот са много по-добри и на много по-високо ниво.

10. Намираш ли разлика и в резидентите тук и в Англия и отношението към домовете за възрастни?

Възрастните там са много открити, приветливи. Сигурно ще звучи много нескромно, но аз бях една от любимите им асистенти, така че що се отнася до отношението на резидентите към нас асистентите или към мен  (която съм българка), никога не е имало проблем.

11. Често чуваме и четем, че на запад възрастните хора сами решават да отседнат в дом за възрастни – все едно отиват на почивка за неопределен период от време, докато в България това сякаш продължава да се приема негативно. Ти с какви впечатления си? Как се гледа на домовете за възрастни в Англия?

По-често срещано е отколкото в България, да. Например една парализирана жена в Англия сама се настани в дома, за да не затруднява сина си, който трябваше да я гледа. Но всяка промяна в живота, колкото и да е естествена и логична, води със себе си голям стрес, особено такъв тип промяна. И тези хора имаха нужда от период на адаптация, има го това чувството на изоставеност за определен период от време. Ако трябва да съм искрена обаче – много по-естествено се приема в Англия да прекараш остатъка от живота си в дом за възрастни, най-малкото заради социализацията, защото за резидентите там компанията е нещо много важно – те няма да се затворят в стаята си, предпочитат разговори, занимания и създаването на нова среда.  Нещо, което усещам и в Блокс все повече. Скоро ще направим една година от откриването на Блокс. За тази една година, смея да кажа, че в развитието ни в областта на грижата за възрастни не само настигнахме, но и надминаха това, което аз знаех, че се прави в чужбина и в Англия в частност. Въпреки обстановката, която наложи COVID-19, все пак успяхме да организираме ежедневието на хората, така че всеки ден имаме дейности – не спираме да търсим, измисляме, за да им осигурим животът, заради който все пак са тук.

12. Блокс се старае да въвежда много иновативни методи и активности в грижата за възрастни, паметта и рехабилитацията, които са популярни в чужбина, но почти не се прилагат у нас. Например музикална терапия при хората, болни от Алцхайемер. Можеш ли да ни споделиш и другите такива терапии или дейности, които се прилагат?

Организираме много и най-различни дейности. Иновативна мога да нарека помощта на ерготерапевтите – професията е много популярна в чужбина, но все по-необходима става и при нас. В нашия случай, ерготерапевтите успешно работят върху подобряването на качеството на ежедневното функциониране на нашите резиденти. Давам пример – ако един човек е с тремор или ограничена мобилност и не може да се храни сам, ерготерапевтите работят върху приспособяването на средата, обучаване на умението на резидента, как да се адаптира и да се храни самостоятелно. Това е изключително важно за психиката – да покажеш на човека, че може да се справя сам, въпреки състоянието си. Идеята е резидентите ни да не се чувстват като на хотел или безпомощни, а като у дома си и да бъдат възможно най-самостоятелни. Разбира се, имаме много различни дейности ежедневно, които са си иновация за България в домовете за възрастни. С резидентите работят както асистентите и ерготерапевтите, така и психолози и рехабилитатори. Задължително имаме физическа дейност за всеки. Дори и да е ограничен мобилно, съобразяваме се със състоянието му и нагласяме упражненията спрямо възможностите. Имаме креативни дейности – рисуване, писане, плетене, готвене. Готвенето им е от любимите неща. Има резиденти, които сами си готвят по техни рецепти, а асистентите просто асистират. Случва се често и в къщите ухае вкусно – на вкъщи. Имаме дейности, които стимулират мозъчната функция – шах, викторини, лего, пъзели. Резидентите обичат да решават кръстословици, да играят на държави и градове. Индивидуални дейности – разговор, масаж на ръцете, разкрасителна процедура, каквото и да е, но да бъде лично. Така се създава специфична връзка. Социалните дейности също са ни любими – музика, танци, свирене на различни инструменти. Планираме още много неща – разходки до Витоша, театър, детско парти в къщите (да смесим възрастовите групи тук). Не сме бедни що се отнася до идеи и дейности, стига обстановката да ни го позволява. Тепърва ще правим още много.

13. Като спомена хотел – според теб има ли прилика между хотелиерския бизнес/ сферата на туризма и грижата за възрастни? Особено, когато говорим за Блокс и къщите от семеен тип?

Самите резиденти казват, че тук се чувстват като в петзвезден хотел и че никога не са си представяли, че могат да живеят на такова място. Нашата работа е да ги накараме да се почувстват добре, уютно и приятно, което може би е голяма прилика между двата бранша.

14. Как от социален асистент се превърна в стилист – отново в Англия? Бранша ли искаше да смениш, имаше ли нужда да го направиш?

Може би се случи нещо като burnout (прегряване). Изпитвах усещане за безпомощност. Работех много часове, взимах допълнителни смени с идеята да давам повече и това доведе до изтощение. Аз знаех, че е до време, тъй като не исках да оставам в Англия, исках да се прибера. Тогава ме посъветваха, ако съм в Англия за още година поне да си намеря работя, която ще ме разтовари, тъй като умората и стреса са си оказали влияние. Тогава започнах типично женска работа, в която имах възможността да си развия търговските умения или по-скоро да ги усвоя, тъй като аз съм твърде искрена и няма как убедено да продам нещо, в което не вярвам на 100% (смее се). Като на филм се стекоха обстоятелствата, подадох CV-та на много места и в крайна сметка започнах в Karen Millen. Когато реша нещо, не ме интересува дали е приемливо или неприемливо за хората, щом не наранява никого и може да ми постигне целта – правя го.

15. Наскоро писахме именно статия за „прегряването“ на болногледача. Разкажи ни повече от първо ли лице? Възможно ли е човек да прегрее, когато се грижи за възрастни хора, някои от тях със сериозни здравословни проблеми?

Професиите, които са свързани с грижа за хората – домове за възрастни, центрове за деца с увреждания (здравно-социалната сфера) са професиите, в които човек най-лесно и най-бързо може да прегрее. Отговорността и фактът, че работиш от сърце и влагаш цялата си енергия, няма как да не доведе до повишено ниво на стрес и ако не направиш нещо, за да го редуцираш – неизбежно е да попаднеш в тази дупка. Случва се неусетно, защото в забързаното ежедневие, пълно със задачи и ангажименти, нямаш време да усетиш умора. Но един ден липсата на енергия става осезаема, нямаш желание за нищо, ставаш апатичен. При мен в Англия се отрази чисто физически на тялото ми, лицето ми, но и на емоциите, разбира се – ставаш депресивен, избухлив. Все неща, които са нетипични за нормалното поведение.

16. За какво мечтаеш?

Мечтата ми е много глобална (смее се). Искам да имам психосоматичен център, но много по-различен от познатите ни. Драскам си идеи за него по разни листчета още от Англия, така че си го представям далеч от града, по възможност в шато или ранчо. Центърът ще бъде насочен към хората, които страдат от тревожни разстройства, депресии, които се сриват емоционално и поради една или друга причина не могат да се изградят наново. За нещастие, това е другата „пандемия“, която вилнее сред младите и хората на средна възраст. Затова мисля, че е необходимо иновация и в тази посока. Идеята е да идват в психосоматичния център за два или три месеца, далече от всички фактори, допринесли за тези сривове и да имат възможността да изградят нова визия, нови модели на поведение, нови цели… една нова, по – устойчива и щастлива личност.

17. Близките на наши пациенти или резиденти описват Блокс като спасение (най-често). Ти как би го описала, като човек „отвътре“?

В Блокс на много неща се учим в движение, но много бързо  се учим и хващаме правилната посока. Не ни трябва много време, за да продължим да се развиваме там, където трябва. Така че за мен Блокс е новото, което трябваше да дойде в здравно-социалната сфера. България имаше нужда някой да постави летвата високо, за да има къде да се целят всички останали. Знаем, че когато нивото е ниско, всеки в бранша се опитва да го надгради, но с малко. Блокс обаче постави летвата много високо и аз съм щастлива, защото и за мен се оказа спасение. Блокс ми даде шанс да работя в желаната от мен сфера, със стандарт, който разчупва стереотипите и негативното отношение на хората в България към здравно – социалната сфера.

Leave a reply