Таня Стоянова и дядо Христо, резидент в Блокс Грижа за възрастни

Таня Стоянова и дядо Христо, резидент в Блокс Грижа за възрастни

Днес ще ви запознаем с личната и много искрена история на Таня Стоянова. Един човек преминал през много изпитания и трудности в житейския си път, за да намери спокойствието на днешния ден за себе си и най-близкия до сърцето ѝ човек – нейният баща.

Таня е на 46 години, от София. Преди 18 години заминава за Торонто, Канада. Има неголям собствен бизнес в сферата на интериорния дизайн, ремонтните дейности, както и подготовката на недвижими имоти за продажба. Предизвикателството „Канада“ приема не поради невъзможност за реализация в България, а като авантюра към нещо ново и непознато. С неуморен труд успява да изгради дом, уют и любящо, подкрепящо семейство.

Какво обаче се случва, защо и как Таня стига до Блокс, разказваме в следващите редове.

Кой е дядо Христо? Споделете ни повече за вашия баща.

Татко Христо е на 86 години. Родом е от радомирското село Гълъбник. През 1953 г. дядо ми построява къща в софийския квартал „Красна поляна“ и татко се премества да живее и работи в София. Няма специално образование и последните, предпенсионни 20 години от професионалната му реализация преминават в Института по електро-промишленост в квартал „Лозенец“ като шлосер-монтьор. В София среща и съпругата си, моята мама Данче, и не след дълго завършват своята прекрасна приказка със сватба. Минават години в неуспешни опити да създадат свое собствено дете и така се появявам аз. С помощта на близка роднина разбират за току-що родило се момиченце, което ще бъде оставено за осиновяване в град Стара Загора. Татко твърди, че се е влюбил в мен в мига, в който ме е видял. Така израснах в стабилно, любящо семейство, обичана, обгрижвана и смея да твърдя – добре възпитана.

И двамата ми родители винаги са стояли зад всяко мое решение и са ми помагали с всичко, с което могат. Преди 5 години, след дълги разговори, инициирани от татко и не без неговата подкрепа, успях да открия биологичното си семейство. Така се сдобих с брат и три сестри, с които и до момента поддържаме прекрасни отношения. Разказвам всичко това в подкрепа на разсъжденията ми, че хората, имали смелостта да отгледат неродено от тях дете със същата любов и отговорност, за мен са още по-достойни за уважение! За съжаление, мама Данче почина преди 23 години и татко остана сам. И до ден днешен, макар и след немалко на брой различни операции, той е в добро физическо здраве и е все така активен. Появи се обаче страшният бич, наречен деменция, и кошмарът за всички ни стана непоносим.

Кога се появиха здравословните му проблеми?

Независимо че съм далеч от родината, никога не съм загърбвала любовта и синовния си дълг към татко. Чувахме се редовно, поне по 3-4 пъти в седмицата. Знаех всяка негова стъпка и действие, бях наясно с всяка негова нужда и с помощта на близки приятели той не бе лишен от нищо. Беше огромен любител на планинските разходки и познаваше Витоша по-добре от всеки друг. Гостува ни и в Канада, но въпреки молбите ми не пожела да остане да живее тук. Големи препятствия за него, естествено, бяха езикът и липсата на комуникация с приятели. Всяка година прекарвах ваканциите си с татко в България. Както и през януари 2020-а, когато заедно посрещнахме Нова година във Велинград.

В самата новогодишна нощ бях изумена и много щастлива да видя татко в различна светлина, а именно много по-весел от всеки друг път, танцуващ неуморно цяла нощ като 20-годишен младеж. На следващия ден обаче за първи път се сблъсках с най-големия си кошмар, все още не осъзнавайки, че това са признаците на прогресиращата деменция. Стана много агресивен към мен (абсолютно нетипична за него агресия), хвърляше се на пода в хотелската стая, удряше главата си в пода, обиждаше ме… сякаш да предизвика вниманието на някого. Сякаш ние го тормозим… С помощта на мъжа ми успяхме да го успокоим и се върнахме веднага в София. След бърза среща с личната му лекарка и по нейна препоръка изхвърлих всичкия алкохол от вкъщи. Знаех, че има деменция, но до този момент тя се изразяваше основно в това, че забравяше имена на хора или населени места. Не се бе случвало да се губи или да не може да се грижи сам за себе си. Макар и на 85-годишна възраст, поддържаше жилището си чисто и подредено. След няколко дни той бе отново в нормалното си състояние – мил, приветлив, моят татко. Отдадох всичко на употребата на алкохол (никога не е бил любител) и си тръгнах спокойна за Торонто. През последващите 4 месеца той бе спокоен, чувахме се редовно – до едно телефонно обаждане, в което започна отново да ме обижда, да бъде агресивен, затваряше телефона, щом чуеше гласа ми. Повече не допускаше никаква помощ от мои приятели и познати, като ги набеждаваше в кражби, тормоз… превърна ги във врагове. Звънеше по вратите на съседите, вдигаше скандали и ги притесняваше. Звънеше и на мен по няколко пъти на ден, за да ме обижда и нарича как ли не… За първи път в живота си не знаех как да се справя с дадена ситуация. Приех всичко много лично и болезнено, не осъзнавайки, че той всъщност има силно параноична, агресивна деменция. И така около година в търсене на подкрепа… Консултации с полиция, социални, адвокати, прокуратура… всички вдигаха рамене в невъзможност да помогнат. Съседите обвиняваха мен за тормоза, на който бяха подложени, а аз не знаех какво да предприема. Всичко това се случи по време на Ковид пандемията, когато канадските власти спряха всички полети и за мен бе невъзможно да пътувам до България. Свързвах се с много домове за възрастни хора, кой от кой по-скъпи и хубави, но без никакъв резултат. Не пожелаха да окажат каквото и да е съдействие. За повечето бе важно само да изпратя депозит, с който да резервирам дата за настаняване и стая.

Как избрахте „Блокс“ ?

Тогава се появиха прекрасните професионалисти в грижата за възрастни хора от „Блокс“! След препоръка от приятелката ми от Торонто Анастасия Върбанова се свързах с г-н Борис Палев. Първоначалният ни разговор продължи повече от час, в който за пореден път обяснявах трудната ситуация с татко. Бях изключително изненадана, когато Борис каза: „Виж, искам да се успокоиш сега. Ние ще направим всичко по силите си, за да ти помогнем!“. Само няколко дни след това, с учтивото и мило съдействие на домоуправителката на блока, татко бе посетен в дома си от д-р Самвел Багдасарян – изключителен психиатър, и най-усмихнатата дама – Мариана Иванова – директор оперативни дейности в „Блокс“. Заедно, с подкрепата на всички тях, извървях нелекия път до незабавното ми връщане в България. Също с тяхна помощ бяха организирани всички необходими медицински прегледи за приемане на татко в „Блокс Грижи за възрастни“, както и самото настаняване. Следвах максимално подадените инструкции и с тяхната незаменима помощ успях да му подсигуря грижа и спокойствие. За мое огромно съжаление, през цялото това време татко не осъзнаваше, че аз съм дъщеря му, но ми се доверяваше! Вече бе поставен под медикаментозно лечение, което беше успокоило параноята и агресията му към мен. Едва когато престъпих прага на бащиния дом, разбрах колко трудна е била и за него, и за мен последната една година. Цялото ни жилище беше изпочупено и мръсно. Всички ценни семейни спомени и снимки липсваха. Сърцето ми се разкъсваше на малки парченца, но знаех, че съм тук, за да направя най- доброто за баща си – човека, когото безкрайно обичам! Човекът, който въпреки деменцията, не беше забравил да ме посрещне с букет от червени рози на холната си масичка!

Настъпи ли подобрение в състоянието на баща ви след като настаняването му в Блокс?

Откакто татко постъпи в „Блокс Грижи за възрастни“, имах възможност да го посетя няколко пъти, преди отново да отлетя за далечна Канада. Освен че не зная как точно да опиша модерната, иновативна семейна среда, бях изумена, че на последното ни виждане татко вече знаеше коя съм аз, а именно неговата дъщеря Таня. Макар и в свой собствен свят, той е щастлив и новият му дом (както сам го нарече) много му харесва. Сигурна съм, че няма как да не е така, когато е обграден с внимателни, отзивчиви, усмихнати млади професионалисти. Хора, притежаващи съответните умения и знания, както и сила на духа, и морална издръжливост!

Какво бихте казали на хората, които се страхуват да се обърнат за помощ в грижите за своите близки?

Като човек, тясно свързан с подготовката на недвижими имоти за продажба, нееднократно съм попадала на възрастни клиенти, които искат да продадат собствените си имоти, за да могат да си осигурят настаняване в класен дом за възрастни. Да си осигурят спокойни старини, да бъдат обгрижвани, забавлявани, емоционално подкрепяни и облекчени в ежедневните си дейности. Да живеят здравословно, активно и независимо. Тези хора го правят напълно осъзнато и с желание. В България все още е нужно време хората да осъзнаят, че настаняването на най-близките ни в дом за възрастни не е отхвърляне. То е надежда, спокойствие и грижа за нашите родители! Аз също имах притеснения какво ще кажат хората. Даже многократно чувах да прелитат изрази като „От дом я взеха, а тя в дом иска да го вкарва“. Точно тези хора не помогнаха по никакъв начин в най-трудния за мен и татко момент, напротив – те допринесоха да бъде създаден!

Сега вече съм сигурна, че направих най-доброто за татко, настанявайки го в „Блокс“! Бивам постоянно и почти ежедневно информирана за неговото състояние, нужди и емоции. Лъчезарната и вечно усмихната Теодора (личен асистент) не пропуска и най-малкия детайл, а милото ѝ отношение ми дава спокойствието и надеждата, че добрите хора и професионалисти все още съществуват!

От сърце благодаря на целия екип на „Блокс“ за високия професионализъм, компетентност, отзивчивост, съпричастност и най-вече за топлото, човешко отношение!

Какво е за вас „Блокс“?

    Б лагодарност

    Л юбов

    О тговорност

    К оректност

    С покойствие